11
0
Най-красивото и китно селце без никакво съмнение е Сърневец. Старото име на селото е Караджа веран и фигурира в данъчните регистри от 16-ти век. До 1906 година селото се е наричало Караджоврен. Името на селото според легенди и предания идва от една ранена сърна, която слизала в селото. Селото се намира на 25 километра северно от Чирпан, в южните склонове на Сърнена гора. Теренът е хълмист, изпълнен с гори и пасища. В южната част на селището тече „Малката река“ – от запад на изток и се влива в река Сютлийка, която в Ракитница носи името Съзлийка. В турските данъчни регистри фигурира като Караджа еврен (Karaca evren). По време на робството – Българите живеели в местността „Дуван баир“. Според разкази на стари сърневци, турците не пускали българите в селото, за да не им миришат свинете, които отглеждали. Местността „Турските гробища“ се намира на един километър северно от селото. На три километра западно от Сърневец е местността „Мината“, където има рудник от римско време. В дерето на реката в местността „Кръстта“, са топили рудата. И досега там могат да се видят шлак и сгурия. Открити са и руднични галерии. Вероятно във връзка с рудодобива е била и крепостта в местността „Градището“. Старото име на Сърневец – Караджоврен, фигурира в турските архивни документи и като Karaca viran, което населението обяснява със значение „болната сърна“ и подкрепя със съответната анонимна история. По-вероятно е етимологията на Караджоврен да е свързана с „karaca evren“ „мястото, пространството на сърните“, тъй като оттам започва същинската Сърнена гора. Църквата „Св. Петка“ е построена през 1930 година. Училището в село Алаген, а сега село Пъстрово е приютявало и сърневските деца. Първите български семейства, които се заселили в днешното наше землище образуват селото, северно от местността „Дуван баир“ и местността „Демиреви орехи“ и са от родовете на Пею Дончев Минчев, Стоян Дончев и от рода Караивановите. Последните са се заселили от днешното село Братя Даскалови, а прадедите на Стоян и Злати Дончеви от село Морозово, а сега Горно Черковище. Малко по-късно започнали да се заселват и други български семейства като Бекяровите от който род съм и аз. Те дошли от село Руда, а сега село Лозен. Караджовите от село Братя Даскалови, Добревските от Шикер Бунар, а сега Сладък кладенец. Караивановите обхващат днешните семейства на Минчо Стойнов Караиванов, Минчо Денчев Минчев, Иван Минчев Караиванов, Кольо Минчев Караиванов, Минчо Атанасов Минчев. Чонгаровите дошли от село Алаген, а сега Пъстрово. Били кюмюрджии. „Чунгардши- гелди“ казвали караджовренци, значи „търговеца на кюмюр пак идва“. Така се оформя техният прякор – Чонгаровите. Мандрювите се преселили от Раманлии или Рахманларе, а сега село Розовец в община Брезово. Други родове са Стоян Ивановите, Каратаневите и Узундимовите. Иван Христов Танев, чийто баща е бил брат на прадядо пръв описва подробно историята на селото от древността до наши дни.
На север границата на Сърневец се разпростира от местностите – „Градището“, „Сипея“ и „Гол мъж“, откъдето са направени и снимките. Тия хребети отделят сърневското от пъстровското землище на север и североизток. На изток границата продължава с пъстровското землище, като минава от местността „Гол мъж“ и стига до главния път и на около 200 метра източно от края на селото. Завива на изток, северно от „Св. Троица“, стига до река Съзлийка, водеща началото си от местността „Манастира“ в пъстровско землище, продължава по нейното течение до сливането й със селската река Чаталка. На юг границата продължава от река Съзлийка при пътя разделящ „Дългата поляна“ южно от „Дългата шума“ през „Дъбравата“ южно от „Нашенския камък“, „Таралъка“, „Калфенския камък“, билото на „Мантарлъка“, завива на запад -„Мантарлъка“, „Стратиева кория“, отива до „Карабунар“ на северозапад- „Малко геретепе“, „Голямо Геретепе“, „Деньовата келемя“, „Айкърсърд“ , „Трънката“, отива на „Дюзюнлюка“, завива пак на север до „Каянлъка“, „Усойната“, “ Конската глава“, слиза надолу към „Аджурската река“, „Карагеоргивия чеир“, „Високия връх“ , „Злия камък“, „Градището“.
Селото е разположено на 350-400 метра надморска височина. Някои местности, като „Високият връх“ – 711 метра, „Градището“ – 674 метра, “ Гол мъж“ – 587 метра и „Малък гол мъж“ – 433 метра.
Най-старото селище се е намирало в местността „Пелишечка“, построено около и върху самата могила, която е една естествена височина, много подходяща за заселване с естествена височина от реките „Кайджък“ и „Тюркменска“. Друго старо селище е имало в местността „Клюмка“. Селището е било от двете страни на днешната селска река, северно от местността „Мараша“ и западно от „Пърналова могила“. Има останки и от разрушена крепост „Кале“ , намираща се в местността “ Градище“ от около 6-ти век. В крепостта са били вложени хиляди кубически метри необработен камък и хоросан. Предполага се, че е била на Феодал по римско време. Добивана е и желязна руда по същото време в местността „Гюрет тепе“ (Мините). Крепостта била непревземаема. Много медни върхове на стрели са намерени в близост до крепост до 1935 г., което говори за водени сражения.
Един от най-големите родове в селото е Бекяровия. Родът идва от село Руда, а сега Лозен. Прадядо ми Йовчо Бекяров е бил търговец и обикалял с двата си вола и каручката из големите пазари. С жена си Стойка имат 5 дъщери Тодорка, Иванка, Радка, Стойка, Минка – баба ми и един син Злати. Прадядо ми Йовчо Бекяров е имал двама братя – Тодор, Христо и една сестра Руса. Животът на местните хора протичал в големи семейства така наречените задруги. Братята не бързали да се делят, за да не се къса имота. Членовете на семейството наброявали двадесет и пет, тридесет човека, а някои семейства и повече. Къщите били с големи сайванати, ниски прихлупени с по две одаи от източната и западната страна на сайванатите, с малки размери на прозорчетата. Отоплението се извършвалио, като са кладели големи огньове в баджиите (камини). Такава е била и къщата на прадядо ми Йовчо Бекяров. Осветлението е било лоено или шарланено кандило. Много по-късно се появява и печката. Източници: „Топонимията на Чирпанско“, „Перлата на Чирпанските възвишения“.
