8
0
След статията ми за Дъскарито, откъдето идват моите предци сега идва ред на статия за Торбаляците. Махала Торбаляците се намира на около два часа път и 4 километра на северозапад от село Сливито. В момента се води като махала към село Сливито. Историята на Торбаляците е много неизвестна и загадъчна и затова пиша тази статия, за да стане известна за всички, които се интересуват. Името на махала Торбаляците идва от нейните жители, които винаги носели торби, когато пътували за околните села. Това носене на торби или завързани за пръчка е много характерно за богомилите. В съвсем голяма близост се намира друго селище, което е било богомилско селище и за всеки е известно, че е свързано с богомилите и се казва Червените попове. В района на Габровско също се споменава за остатъци от богомилски селища.
Историята, която ще ви разкажа е от периода след 1934 г. за района на този величествен Балкан, далеч от цивилизацията, индустриализацията и мръсния въздух на претъпкания и голям град. Тук Балканът е образувал триъгълник, като по двете страни е осеяно с махали, крепости, върхове и оброчни места, където са се черкували Българите, дори далеч от църкви и манастири.
Най-старият жител на Торбаляците е дядо Стойко, който е на 80 години. Бил е драгоманин и е водил жътварски чети по равното Старозагорско поле. Първият човек, заселил се в Торбаляците е бил овчар. Харесало му мястото и останал. Прадядото на дядо Стойко е имал къща, където са сега градините му. Доскоро е имало орех, който го наричали „Димова орех“ с характерното за старобългарския, завършващ някои лични имена с „А“. До ореха е имало студено кладенче. Дядото на Стойко – Стоян си е направил къща по нагоре. Живял е с брат си дядо Нено, който е починал преди 40 – 50 години на заветните 110 години. Дядо му Стоян стоял в кошарата и младите ходили при него да им прави лъжици. В Торбаляците има 5, 6 хубави, светли и покрити с керемиди къщи. Строени са в последните години. Само една е от преди Освобождението. Няколко къщи са събрани на една площадка по средата на малкия торбалски дол. През него протича водата от чешмата “ Коритото“ под връх „Кръста“ и се влива в дъскарската река при „Здравеца“. От всичките страни се издигат високи върхове: „Кайряка“, „Младата курия“, „Големия чукар“ и „Турлата“ го обкръжават, като венец и го предпазват от буйните зимни ветрове.
На запад отвъд дъскарската река се извисява гористият връх „Еленски чукар“. Вода има малко. Използват водата от дола, а за пиене от чучурчето, което изтича от една скала. Сега в Торбаляците живеят 6 семейства от двата роднински рода. Този на дядо Стояновия и дядо Неновия, а именно дядо Стойко със сина си Петко и зет си Георги Киров от село Ветрен, дядо Неделчо Генчев и синовете му Рачо, Генчо и Нено или всичките 27 жители. През 1893 година е имало 5 домакинства с 35 жители, от които 18 мъже и 17 жени. Селището никога не се е увеличавало с повече от 5, 6 къщи. Самото местоположение пречи на разрастването му. Изселническата вълна от Сливито, Ралевци застигнала и Торбаляците. Между другите изселили се е Герган през 1890 г, Нено през 1880 и Тодор през 1880 година. Генчеви и Кападжикови в Нова Махала, Иван Генчев в Заарали кьой в Търговищко през 1908 г., Стоян Петков в Къшлата, а днес с името Зимница през 1880 г. и Цоню Петков в Омуртагско през 1908 г.
Главният поминък е скотовъдството и отчасти земеделието. Доскоро са работили задружно нивите. Тази година се разделили. Децата всеки ден слизат в Сливито на училище. По турско в Торбаляците са се занимавали с кираджилък. Една година имало голям глад- ядяли папуренцата на кочаните и ресите на леските. Деня минава така- децата докарват говедата, жътварите се прибират. Другите доят овцете, нареждат воловете, кравите. Дядо Неделчо пасе шилета и стои на полгара. В единствената запазена от турско време къща, баба Неделчовица, която е от Лява река вари на огнището млякото. И дядо Неделчо на 70 години, вторият стар човек в Торбаляците стои на трикрако столче и чака вечерята. С тих, но приятен глас бавно нарежда своето родословие. Дядо му Нено и дядо Стоян са били синове на най-старият жител- дядо Димо. Майка му е била от Радунци от Гирган – Белчевия род, а баща му Генчо , син на Нено. Баща му имал две сестри Деша, омъжена в Жерговец и Титя. Дядо Неделчо е имал 5-ма братя и две сестри. Димка, омъжена в Червените попове и Станка омъжена в Запалня, което селище не съществува, защото там сега е язовир Жребчево и само църквата е останала ням свидетел на историята. Другите се изселили от Торбаляците, а той с брат си Стойко останали.
Над Торбаляците има малка могилка с един гроб – наричат я Димов гроб. Наскоро я разкопали, обаче нищо не е намерено. Като малък ходил да пасе овцете с дядо си Нено и той му говорил за Дъскарито, че е най-старото селище, разказвал му за чумавото и Димов гроб. Дядо Неделчо с торбичка под ръка поема в лятната ясна нощ нагоре по камениста пътека за полгар, а дядо Стойко гледа към небето, взира се в звездите и по техния блясък гадае времето.
Така са живяли навремето Българите. Горделиви са били Балканджиите и поради една или друга причина избягали в непристъпни местности в гората и запазили своя дух, родова памет и завещали ни да пазим и съхраняваме историята без, която не можем да бъдем себе си. Тази история, а и много други са подобни, но Торбаляците се е съхранило и къщи в махалата все още има. Източници: „Вестник Казанлъшка Искра“, брой 233 от 1934 г. , 15 април.
