4
0
В полите на Стара планина, северно от град Мъглиж се намира едно приказно селце, което от своето създаване до днес не е сменяло своето име. Това е малкото, но криещо много тайни и красоти село Селце в община Мъглиж. През 1929 година в селото е имало около 80-85 къщи с 460 души. Закътано в Балкана, обградено със зъбести чукари и вековни букови гори се е пръснало по реката село Селце. Първите заселници били 2, 3 семейства. По-късно придошли още от Борущица и тревненските колиби, а през големия бег, когато са бягали в Балкана от турците през Освободителната война в селото е имало само 30-тина къщи. През 1929 година е имало само 3 запазени, неизгорели къщи от преди Освобождението. През селото минавала пълната с пъстърва река. Край бреговете й и на високо над тях се намирали стръмните ниви, засявяни предимно с ръж и картофи. Това са единствените култури, които могат да виреят добре в селото. Този живописен край напомня много на Шкумба в Албания според Чудомир. Преди са отглеждани и маслодайни рози, но измръзнали от студовете и в началото на 30-те години на 20-ти век само един селчанин останал да гледа рози. Розоберът в Селце започвал на 21 юни, когато в Казанлъшката розова долина вече били приключили розобера. Селото има гора, която е обща с Мъглиж около 100 000 декара и двете тогава населени места се мъчили да разделят. Сградата на кметството е била построена с трудова повинност. Църквата и училището са били в една сграда. Училището е имало 2-ма учители. Свещеник в селото е нямало, но е идвал един свещеник от Горно Изворово. В красивото Селце е имало дори каменовъглена мина „Орел“. Селце се е посещавало и в миналото от много туристи, благодарение на хубавата си природа, особенно в местността „Извора“. Селяните са крайно услужливи и гостоприемни. През 1946 година в селото е имало най-много хора в своята история, а именно 523. Тогава те са работили в мините, дървопроизводството, като бъчвари, дъскари и други. Наименованията на махалите от местните са следните: горна махала, долната махала, горния край и долния край. Селото може да се похвали и с това, че е било и остава единственото в старата Казанлъшка околия в което са живяли само Българи. Археологически следи има в местностите „Черковището“ и „Градището“. В района на селото са намерени и каменни чукове, което подсказва за много старо селище в района. Първите заселвания били в местността „Долния Горел“ и „Каменна Райча“. Първото заселване на хора преди няколко века било в местността „Горела“, като имало 2 къщи, но поради липса на вода се преместило в друга местност, като след това още веднъж се преместило. Старите селченски родове са Дамяновци, Йовковци, Койновци, Колаксъзите, Колчаковци, Ланковци, Мариновци, Сейковци и Пилювци.
Много старинни имена пази Селце в своята история. Това са: Далащица, Еловица, Беля, Кладни дял, Камен Райча, Крачеля, Меча дупка, Бедраш, Горела, Пробития камък, Клан Недял, Ливадито, Калоянка, Патерешка и Прахачка. Други интересни имена на местности са следните: Анатларката, Арнаутски колиби, Балековата мандра, Белите брегове, Белите камъни, Беля Бибора, Бичкийната, Бузгиби, Бурна, Бъчвища, Бъчовишки уши, Бялковото, Варницата, Варовития дол, Васильовата могила, Веригите, Видрашки дол, Воденичище, Връх Дупник, Връх Остър, Въртопа, Габрьо, Гавана, Ганина градина, Гарванската стена, Гладката поляна, Големия бурун, Големия купен, Големия панагюр, Голямо пърково, Гръбнака, Гьорукйолу, Гюля, Добрина могила, Долнята коларка, Дренашката могила, Загаров Егрек, Каменеца, Канарата, Каркъма, Кашана, Конската кошара, Креслюв чучур, Кръстата локва, Лещака, Локвата, Лопатарната, Лума, Мерджовец, Мостовите поляни, Ойкови азмаци, Парайля, Пехливанов камък, Пиздица, Покръша, Пресяката, Припеците, Раскола, Рогачева кладенец, Руската чешмичка, Сведената гора, Синята кория, Солената поляна, Стубела, Топоришка поляна, Хайдушките воденища, Хайдушкия преслап, Чумавите колиби, Чумеришка поляна, Шипката, Яйцето и още много.
Църквата в село Селце, която е реставрирана и заснех при първото ми посещение в китното селце. Според легенди, на това място е била издигната първата църква в селото през 1195 година, когато оттук са преминали мощите на „Свети Иван Рилски“.
През 1866 г. околностите на Селце били навестени от английският пътешественик и геолог Артър Ленокс, който открил в горите край населеното място огромни залежи от черни въглища. След него районът на селището бил обходен от немският пътешественик Фердинанд фон Хохщетер, който също направил опит да проучи скритите в близките гори въглищни залежи. Най-накрая през 1871 г. по Тревненския проход през Селце преминал и австроунгарският учен Феликс Каниц, който описал подробно както трасето на пътя, така и селото, неговите обитатели и най-близките му околности. По време на Освободителната война в Селце нахлули орди от черкези и част от низамите на Сюлейман паша, които изгорили цялото селище и разрушили до основи все още добре запазената в южния му край средновековна църква Св. Иван Рилски. Тогава нарочно била оставена само една здрава къща в западния край на Селце, в началото на закътания Чифлишки дол, която да служи на поробителите като военен пост. При настъплението на руската армия обаче и тя била опожарена, като това принудило достигналите до селото войници от лявата колона на отряда на ген. Мирски да прекарат коледната нощ на 1877 г. на открито.
Село Селце е едно наистина спокойно и красиво място. В момента е станало вилна зона и в него има много къщи за гости и е посещавано, както от хора от района, а и цялата страна. То е притегателно място, както за любителите на планините, а и търсачите на забравените истории на изчезващите села.
Моите предци също са живяли в село Селце, а и нещо повече. На моя прапрадядо Димитър – Американеца, баща му Боньо се жени повторно в село Селце. Той взема за своя жена дъщерята на тогавашния кмет в селото мухтаря – Трифон Мустакеря, който е доживял до 100 години. Жени се за Деля Трифонова Стоянова, която е останала вдовица след Сръбско- българската война. Деля родила Трифон, Руса, Мария и Деля, като живяла 96 години и починала през 1956 година. Източници: „Топонимията на Казанлъшко“, pelitko и книгата на Васил Марков- „Родови схеми“.
