Дъскарито

Село Дъскарито. Из миналото на Кованлъка. Ние напразно бихме го търсили на по-новите карти. Само в някои от старите е отбелязано село „Дъскаръ“. Ето защо за мнозина името ще е непознато. Днес само затревените с бурени останки от няколко къщи свидетелстват за това скрито в Балкана село. Село Дъскарито било едно от десетината села, които образували известния в турско време Кованлък. То се намирало високо на дъскарския рът, навътре в Стара планина. Било е отдалечено от село Сливито на час и половина. Край него е протичала малката Дъскарска река, която е десен приток на Сливитовска река. Дъскарска река извира от местността Тошева трап – Стублицата, събира водите си с тези на Тояганов дол в северния край на селото и се вливат в Сливитовската река. Последната излиза при село Ветрен и се събира с Поповската река. Дъскарски рът е склон, борова гора. Южно от Сливито, било на планински рид, снишава се на юг и завършва в местността Силгир в южния край на селото. С много неизвестности и тъмнина е прибулен началния и по-сетнешен живот на жителите му. Притулени из пустите планински кътове, отдалечени от културния център, лишени от просветна и духовна проява. Техният живот и дни са се изпепелили в недалечното минало, без да оставят съществени следи, по които ние днес можем да проследим неговото историческо развитие. Други легенди за основаването му липсват. Навярно първите му жители са избягали от полските селища през ония размирни години, когато турските орди кръстосвали навсякъде и са прокудили мнозина по планинските рътлини и долове. През последните години на турско робство е имало само 4 къщи. В миналото обаче къщите са наброявали 20, а може би и повече. Но преди близо 120 години, през 1814 г. се появила чума по Кованлъшките махали. Легендите ни сочат село Дъскарито за средище на чумната зараза. Затова то най-много е пострадало от нея. Тогава голяма част от жителите му измрели, а останалите напуснали селото и се пръснали на различни страни. След няколко години се връщали един по един, за да продават на сливничани и лаханлийци (ветренци) своите ниви. В края на робството се е ширило разбойничество из Кованлъка. Мнозина търговци са били посрещани на Иванкова пътека и обирани. Между другите хайдути известен е бил дядо Станчо Узуната – наречен Дъскаряка. Едър и снажен по телосложение, той се е славил и със своята смелост и суровост. Още млади е пропъдил синовете си на полето. Самият хайдутин е давал подслон на своите другари. Старческите години доизживял в село Ветрен. В миналото на празника „Русаля“ е ставала голяма черква под връх Турлата в местността „Кръстта“. Стого (Светого) Илия се намира западно от Турлата, хълмиста местност, оброчище, където черкували на празника Свети Илия. Тук се събирали учителите от всички казанлъшки села. Всяка година, разказва легендата, на този ден е идвал доброволно 1 елен, който пренасяли в жертва, но веднъж той не дошъл. Чакали го дълго. Най-после еленът се задал изморен и запъхтян. Те го заколили веднага. След тази година повече не е идвал елен и вместо него селяните почнали да колят за курбан овце или едър добитък. Черкуването под Турлата е изоставено преди 40-50 години. Първото изселване от село Дъскарито е станало преди век, когато запазилите се от чумата са се пръснали. Част от тях са основали сегашното село Дъскарито – община Беличени – Тревненско. Това село сега брои 14 къщи. В старото Дъскари след чумавото е останал да живее бащата дядо Трифон или дядото, дядо Рачо на дядо Станю Узуната. До Освобождението в Дъскарито са живяли освен дядо Станю още дядо Стоян Ръжата, Петко Никулкин и изселилия се в Орехово, а сега Шаново – дядо Атанас Терзията, който дошъл на приют в Торбаляците, после се поселил в Петровци и оттам в Дъскарито. Селото запустяло окончателно десетина години след Освобождението, когато са се дигнали горните семейства. Дядо Станю се изселил в село Ветрен, а останалите в село Нова Махала. Освен тях от Дъскарито се изселили Неделчо Петков, Неделчо Ружата, Генчо Петков, Рачо, Недко и Пеню Станеви всички в село Нова Махала. Генчо Станев – в село Ветрен, Богдан Станев – в Гюсово. Между жителите на село Дъбово има и дъскарци, които са слезнали и през чумавото и след това. Те са служили като ратаи на турските чифликчии. Такива са Драганчините – баба Драгана и дядо Добри. Родът Бумбаловите с дядо Трифон Бумбала, който е баща на Кера Трифонова Бумбалова, която е баба на моята баба. Трифон Бумбала е бил роднина на Станю Дъскаряка. Ако и да са се изселили дъскарци отдавна, около някогашното село не е съвсем безлюдно, особено лятно време на всяка стъпка се срещат жетвари и косачи от село Сливито, които грижливо прибират плодовете на своя труд. Тук всеки ден и Турбалянина дядо Неделчо Кападжика със своето стадо, което пладнува в букака близо до Тошов кладенец. Той е приятен, приказлив и надарен с природна интелигентност старец. Увлекателно разказва за миналото на Дъскарито и Петровци, за бегалото, за малкото и голямото чумаво, разказва за Хайдутството на дядо Станя Узуна, за иманярството и всичко каквото е слушал от своя починал на 110 години дядо Нено.